Нощ Първа – Аллах, Аллах!

Стелуца, Алгара и Димеш весело вървяха напред и си бъбреха за всякакви неща, а нещастната Арйа Услан се мъкнеше след тях едва-едва и влачеше по земята червената си наметка. Откакто слънцето беше напекло високо в небето, въздухът се бе сгорещил премного и тормозеше Арйа Услан, която не понасяше жегата. Тормозеше я също и пътят, който се виеше пред тях така безкрайно и далечно, но най-вече я тормозеше мисълта за един бог, която още се луташе самотно в главата й.
‘Един бог, а толкова много работа за вършене… Не, не.. това съвсем не е възможно. Все едно да разбиваш кумис съвсем сам – ще стане, но няма да е така лек и вкусен.’ – мислеше си Арйа Услан докато подритваше камъчета по пътя.
Изведнъж, както си вървеше вперила разсеян поглед в земята, тя се натъкна на краката на Димеш и съвсем неволно повдигна глава, сбърчила вежди в обичайния пристъп на необмислен яд. Точно пред нея Алгара, Стелуца и Димеш се бяха заковали като статуи на местата си и се бяха втренчили в нещо, което бедната Арйа Услан не виждаше поради ръста на Димеш, а и своя си собствен ръст (който вмеждупрочем беше необичайно нисък предвид прабългарската й кръв).
- Какво? Какво? – завика тя и заподскача за да види какво ги е вцепенило така. Най-накрая се намери зад Алгара, която по щастливо стечение беше няколко сантиметра по-ниска от Арйа Услан (но затова пък произхождаше от славянско племе от северозападните покрайнини, което не се славеше с особено висок ръст).
Пред тях – точно там – на пътеката посред гората, лежеше една голяма кафява мечка. Арйа Услан веднага извади меча си, който мъкнеше навсякъде и го размаха щастливо, доволна от внезапната среща, в която най-накрая щяха да проличат и добрите й качества, но Алгара се вкопчи за ръката й и поклати глава.
- Не мисля, че е добре да убиваме домашното животно на някого. – прошепна тихо тя и посочи с малката си бяла ръка към връвта която беше замотана около шията на мечката.
- По скоро се е отскубнала от някой от онези пътешественици, които карат мечките да танцуват. – вметна Димеш без да отделя поглед от спящата мечка, която даже похъркваше и риташе в съня си.
- Това е латински обичай. – каза тихо Стелуца – Може би императорът е по-близо от колкото си мислим.
- Императорът?! – извика учудено Димеш, който още не беше наясно къде точно отиват всички и каква е работата им, но сега изведнъж му проблесна и той подскочи и изгледа учудено Стелуца. От внезапния му вик мечката се събуди и погледна със злоба към тях. После раздвижи големия си слузест нос и изрева, като отвори такава паст, че дори смелостта на Арйа Услан се стопи до размерите на капка кумис върху вълнен килим.
- АААА! – извикаха и четиримата в един глас и побягнаха в обратната посока в такъв синхрон, сякаш че бяха прекарали 5 години във военно обучение. Мечката се втурна след тях в тежък тръс и големите й лапи тупкаха по прашната пътека с такава сила сякаш цяла конница летеше след тях.
- Да се направим на умрели! – извика Стелуца докато търчеше през глава няколко крачки след Димеш.
- За да ни повишат от правещи се на умрели в умрели ли? – изръмжа недоволно Арйа Услан, която изобщо не знаеше как трябва да се подходи с една мечка. Тя тичаше рамо до рамо със Стелуца и още стискаше в ръка меча си, в който в момента не намираше никаква утеха.
- Да се разделим! – извика Алгара която току що бе задминала Арйа Услан и сега почти се изравняваше с темпото на Димеш.
- НЕ! – обади се най-накрая и той, a гласът му излезе висок и писклив. На Димеш му беше ясно, че с неговия късмет мечката ще се окаже точно по петите му и ще остави всички останали на мира. При цялата му любов към тях, тази мисъл съвсем нямаше да облекчи болезнената смърт която го чакаше в лапите на звяра, който тупкаше с тежките си лапи все по-близо и по-близо зад гърбовете им.
- Домашно животно! – измънка на себе си Арйа Услан докато се опитваше да прецени ситуацията, което за съжаление рядко й се отдаваше. В следващия момент тя скочи и се обърна във въздуха, като се приземи с лице към идващата мечка, а краката й се плъзнаха по прашния път, вдигайки облак прах.
Всички спряха на място и се обърнаха назад, втренчени в облака през който не се виждаше нищо.
- Арйа Услан!!! – извика Алгара и покри с длани очите си, които и без това не можеха да видят какво точно става.
Всичко утихна – не се чуваше нито тупуркането на мечи лапи по прашната земя, нито звън на стомана от меча на Арйа Услан. Облакът прах бавно започна да се разсейва и всички впериха напрегнато очи за да видят какво точно е станало, но въпреки това останаха по местата си в случай, че им се наложи да бягат пак. Когато най-накрая фигурата на Арйа Услан изплува от праха, тя стоеше коленичила с гръб към тях и в дясната си ръка стискаше меча от който още капеше кръв. Алгара въздъхна с облекчение, а Стелуца и Димеш най-накрая си поеха въздух, осъзнавайки че бяха спряли да и те тъкмо щяха да тръгнат към коленичилата Арйа Услан когато от облака прах изплува и фигурата на мечката, при това съвсем жива и здрава, а за тяхно най-голямо учудване до мечката стоеше изправен двуметров прабългарин, който гледаше на кръв Арйа Услан. По лявото му рамо се стичаше кръв и Стелуца с ужас осъзна какво точно беше станало и как Арйа Услан беше ранила по погрешка собственика на мечката докато той сам се беше опитвал да защити собствеността си.
- Кой си ти? – извика Димеш и тогава прабългаринът най-сетне вдигна поглед и погледна към тях.
- Аз съм Тутун, от рода Багаин. – отговори гръмко той и дръпна мечката си настрана, а с кървящата си ръка хвана дребната Арйа Услан за рамото и я изправи, като добави: – Имаш късмет, че сме една кръв – иначе щях да пролея твоята в замяна на моята.
Арйа Услан отскочи назад и с още няколко подобни скока се озова точно зад Алгара и като се наведе за да се скрие от погледа на страшния прабългарин прошепна в ухото й:
- Този и за цяла кана кумис не бих предизвикала!
- Не мисля, че ще излезе толкова стршен! – усмихна се Алгара и пристъпи напред.
Едва когато стигна на няколко крачки от прабългарина разбра, че той беше доста по-висок от колкото изглеждаше и за миг се почуди дали изобщо да подеме разговор или да го остави да си върви.
- Аз съм Алгара, от рода Кюригир и ние сме пратеници на царския двор. Пътуваме на юг към войските на императора. – започна тя отдалеко като се чудеше какви по-прости думи да използва пред този селянин.
- Отивате да коленичите пред нозете му вместо да излезем и да се бием като мъже! – отсече прабългаринът и свъси вежди като впери гневния си поглед в Алгара. Сега тя разбра, че беше го подценила и той не беше никакъв селянин, а най-малко войскар от някой велик род на бойци. За съжаление никой от наследниците не си беше направил труда да научи имената на всичките родове и в какво е най-добър всеки един от тях, и сега не можеха да разберат с какво точно се слави родът Багаин.
- А аз си мислех, че по високото само акат пилците. – подшушна на Димеш Арйа Услан и го сръчка с лакът в ребрата като се изкиска тихо. Димеш я изгледа строго и тя се приплъзна към Стелуца и се провеси на рамото й като се цупеше на сериозността на наследника.
- Отиваме за да спечелим време да се съберат войските за да се биете като мъже после, а не да мрете като добитък сега. – извика гневно Стелуца и свари неподготвена Арйа Услан, която съвсем не беше усетила надигащия се гняв и отскочи настрана стреснато.
- Значи… – поде Тутун като сега премести поглед върху Стелуца, която стоеше непоколебима на мястото си и го глдаше гневно. – Значи всички сте от благородни родове – не биха прекъснали атаката си за обикновени пратеници. Тогава вървете с мен – селото ми е наблизо, по-добре пренощувайте там. – и като се обърна, повлече мечката си през гората.
Всички се спогледаха и явно се мъчеха от едно и също съмнение, но въпреки това тръгнаха след прабългарина като често им се налагаше да подтичват след него за да не го изгубят от поглед. Скоро наистина стигнаха до някакво село, което изглежда че беше насред гората.
- Варвари! – смънка недоволно Димеш като огледа добре малките къщи без прозорци и сламени покриви.
Само една от къщите имаше нормални размери на дом, беше иззидана с каменна стена върху която се мъдреха два прозореца и покривът беше дървен и с комин. Точно към тая къща ги поведе Тутун и Димеш въздъхна с облекчение, че няма да прекара още една студена нощ навън.
- Елва! – извика гръмко Тутун като наближиха къщата и на прага се показа дългокоса мома, която очевидно не беше нито славянка, нито прабългарка. Не че това имаше значение, защото поданиците на страната отдавна не се разделяха на славяни и прабългари и дори великите болярски родове вече бяха със съвсем омешана кръв, макар че Димеш и Алгара бяха запазили светлите си славянски черти, а Арйа Услан и Стелуца още приличаха на великите си прадеди.
- Елва, водя ти пратеници от двореца. – ухили се Тутун, като върза мечката за един дървен стълб и се промуши през вратнята към вътрешността на къщата си.
- И как е великият ни владетел? – запита любезно Елва като приветливо покани с ръка гостите да влязат. Всичи първо се спогледаха, после погледнаха към Димеш, който така нехайно бе пропуснал шанса си да управлява и най-накрая Алгара се усмихна дипломатично:
- Мъртъв… – каза тихо тя като се мъчеше да придаде някак си печален израз на лицето си и едновремено да запази приветливата си усмивка.
- Препи с вода – изхили се Арйа Услан, която още като малка беше имала неприятни сблъсъци с бившия владетел и изобщо не го харесваше.
- Казах ти, че днес ще да чуем и добри новини! – засмя се някъде отвътре Тутун и лицето на Елва се сбръчи в гневна гримаса. Тя хвана дървената дръжка на метлата, която беше подпряна точно до вратнята и с един ловък скок се озова вътре в къщата, като завика на някакъв непознат език.
- Елва! – извика изведнъж Стелуца и плесна с ръце. – Внучката на оная бабичка, дето беше стояла години наред в едно от Пустинните Царства и най-накрая се беше измъкнала обратно тук и познаваше добре езикът и обичаите им. Елва я пратиха там като емисар, въпреки че баба й се противеше много, защото там хората имали друг нрав. И от после никой нито я чу, нито я видя.
- Какви са тия Пустинни Царства? – попита мързеливо Арйа Услан докато надничаше през един от прозорците дали вътре се бият. Тя често си представяше неща и без да ги види и сега в главата й малката Елва налагаше с метла големия Тутун, а Арйа Услан се хилеше без никаква видима причина.
- В името на Аллах, Всемилостивия, Всемилосърдния. – тъкмо започна Димеш и ето че от останалите къщички из празното село наизкачаха хора, всичките с тъмна кожа, с тъмни очи и облечени в бели дрехи (което не би направило впечатление на никого, ако дрехите им не изпъкваха толкова много и не изглеждаха така снежнобели)
- Тук явно религията на твоите проповедници е срещнала привърженици. – усмихна се Алгара и потупа Димеш по рамото.
- Има само един Бог и Мохамед е неговия пророк! – извика един от мъжете и вдигна юмрук към небето, а жените завикаха, сякаш че се беше събрало стадо пуяци и всеки гледаше да надвика другия.
- Един бог?! – изръмжа Арйа Услан и тъкмо да каже нещо, когато някой сложи ръка на устата й и тя погледна назад крадешком за да види Елва, която беше излязла от къщата и сега държеше ръката си върху устата на Арйа Услан.
- Шшшт, влизайте вътре! – прошепна тя и всички влязоха в къщата като оставиха развълнуваната тълпа навън.
- Значи това са хората на Пустинните Царства? – попита Алгара.
- Изглежда да. – отвърна замислено Стелуца.
- И какво правят чак тук? – зачуди се Димеш, който още беше развълнуван заради бурната реакция, която внезапно породи у селяните.
- Крият се. По техните земи се водят много войни. – каза кротко Тутун като отиде до вратата и дръпна Елва вътре, а после залости с метален лост.
- Да ядем сега. – каза Елва и ги поведе в другата стая където масата вече беше подредена. Само Арйа Услан остана умислена и погледна през прозореца към тълпата за последен път преди да изтича с другите в съседната стая.
- Един бог… Варвари! – изръмжа тя на себе си и седна на масата като оглждаше за купа с кумис.

Ден Втори – Наследници

Слънцето едва-едва се беше показало над хоризонта, а пред градските порти вече чакаха две фигури, старателно увити в наметалата си и треперещи като призраци в сутрешната мъгла. Едната фигура нервно потропваше с крак, а другата стоеше неподвижно като статуя и се блещеше към заспалия град в очакване на третия пратеник.
И ето че след малко от някъде изкокна дребна фигура и се затътра тромаво към градската порта, като всяка следваща крачка беше по малка от предишната. След няколко продължителни минути фигурата се спря, погледна към портата и после се ухили доволно и замаха с ръка, сякаш че беше насред градския пазар и се мъчеше да привлече вниманието на някого. После изведнъж забърза, въпреки че при цялото й желание, походката й остана тромава.
- Арйа Услан!
Провикна се по-малката от двете фигури, които зъзнеха пред портата и помаха с ръка изпод небесно-синята си наметка.
- Ехооо, Алгарааа, Стелуцааа!
Извика хрипаво Арйа Услан и се забърза още повече, като подтичваше в неравен тръс по павираната улица.
Стражниците по близките кули, и тези дето пазеха вратата, се посбутаха и посръчкаха и едва приглушиха кикота си навреме, точно преди Арйа Услан да притича покрай тях и да им метне по един боен поглед.
- Уморе, ти ли си, бре?
Изсъска злобно тя и се спря точно преди да пресече линията на градския зит като присви очи и се втренчи в един от стражниците. Никой не й отговори, ала тя продължи да зяпа нахално и в следващия момент изпръхтя като разярен глиган и изгрухтя едно:
- Ей сега ти разплаках бащицата! – и тъкмо се спусна да го хване, когато Стелуца и Алгара се вкопчиха за двете й страни и на сила я извлякоха извън пределите на градската стена.
- Пуснете! Пуснете! – завика гневно Арйа Услан и се задърпа като животно. – Пуснете да му разхвърлям кокалаците на чакалите!
- Успокой се сега. – подхвана кротко Алгара, като я потупваше леко по рамото.
- Имам тук малко кумис, ако ти се иска… – отсече директно Стелуца и погледна крадешком към Алгара.
Арйа Услан изведнъж се укроти, спря да се дърпа и даже пак се ухили доволно и погледна с блаженство към Стелуца:
- Е, ами щом толкова ти се иска да го споделиш…
За ужас на майка си, многоуважаваната Келара от преблагородния род на Великия Увар (по-известен като Големия Елен поради една история с елен, която няма да разкриваме тук), Арйа Услан беше наследила от баща си слабостта към сладкия кумис и беше готова на всякакви велики подвизи за да се добере до малко от безценната течност. От майка си обаче беше наследила избухливия си нрав, който често я вкарваше в беди и най-различни свади.
- Стелуца от рода Чакарар! – провикна се щастливо Арйа Услан след като белите й страни бяха руйнали от студения вятър, гнева и сладкия кумис, и потупа твърде силно Стелуца по рамото. – Не сме се виждали откакто съборихме три рафта в библиотеката на стария Телиш!
- Съборихме?! – повдигна вежда Стелуца и само се подсмихна без да казва нищо повече. Тя бе твърде умна за да изтърве повече от необходимия брой думи пред Арйа Услан от рода Ермиар, дъщеря на боритарканът Гостун и многоуважаваната Келара. Всъщност, тя бе повече от необходимото образована, което често я правеше нещастна и именно по тая причина дружеше с Алгара от рода Кюригир, която пък бе скромна и тиха, прилично образована и много дипломатична в отношенията си с всички останали.
- Слънцето изгря. – тихо подхвана Алгара с надеждата намекът й за тръгване да бъде добре разбран от всички. Разбира се, Стелуца веднага усети какво точно имаше предвид приятелката й, но Арйа Услан само погледна крадешком на изток, втренчи се за момент в слънцето и после се провеси върху раменете на Алгара и Стелуца и отпусна цялото си тяло върху плещите им.
- Кълна се в Тангра, че Димеш сега още спи някъде на топло! – изсъска тя и след това се изхили странно и в един внезапен порив тръгна стремително напред, повличайки наследничките на родовете Кюригир и Чакарар след себе си.
А в това време единственият наследник на рода Угаин и единственият възможен законен претендент за престола, зъзнеше на входа на една пещера и потриваше ръце за да се стопли. До него имаше купчина изписани пергаменти и той току поглеждаше към тях и се чудеше дали да не си запали огън и да напече премръзналите си кости. За съжаление на него рядко му вървеше и сега, както много пъти преди, той се беше озовал в ситуация, в която трябваше да предаде собствените си убеждения в името на оцеляването си. Проповедниците на новата вяра не бяха добре приети от местното население затова единият избяга някъде на юг, а другият беше прибран в една тъмница, където скоро го чакаше нелеката съдба на осъдения крадец, който трябваше да се изхранва, използвайки само лявата си ръка. Димеш се беше спасил от тъмницата само благодарение на сладкодумието си и на факта, че не беше чужденец като двамата проповедници, но за всеки случай той бе решил да напусне града и нощта го беше заварила именно при тая студена и негостоприемна пещера, където сега той палеше пергаментите със светите писания и топлеше премръзналото си тяло.
- Не е грях. – Димеш мърмореше тихо на себе си и побутваше горящите пергаменти с една пръчка. – Не е грях, понеже аз не вярвам на тоя бог.
- Безбожник! – от някъде до ушите му долитна женски глас, който той добре познаваше. Стелуца от рода Чакарар!
Димеш се обърна и се вгледа към долината от където идеха три фигури, прилежно увити в наметала в различни цветове.
- Стелуца! Алгара! Арйа Услан! – завика щастливо Димеш и се спусна надолу по склона към тях със засияло лице.
Разбира се, като наследници на четирите най-велики болярски рода, всички се познаваха добре и бяха щастливи когато случаят ги събереше на едно място.
- Чух че си изоставил проповедниците. – усмихна се Стелуца щом Димеш се приближи повече до тях и можеше да види усмивката й – Как може да си такъв безбожник и да се откажеш от бога си!
- Ах, как се радвам да ви видя! – извика Димеш и се метна на раменете на Алгара тъй като се беше случило тя да е най-близко до него.
- От бога си? – смънка учудено Арйа Услан, която за разлика от другите се нуждаеше от време за да премисля чуждите думи и често си правеше прибързани и грешни заключения. – Как така от бога си? Един бог?!
- Няма такова нещо! – усмихна се Димеш и я прегърна докато тя си стоеше все така неподвижна и вцепенена и се чудеше как така може да има само един бог.
- Спасявате ми живота! – извика той щастливо и стисна Стелуца твърде силно, понеже тялото му беше премръзнало и той не усещаше почти нищо.
- Ето! – тя се усмихна и извади от торбата си една сива наметка; уви я около раменете му и го хвана под ръка – Хайде сега да тръгваме преди да е станало късно.
- На къде? – измънка тихо Димеш докато криеше премръзналите си ръце под наметката.
- Към единствения начин да се върнеш у дома без да търпиш каквито и да е последствия. – отговори му Стелуца и цялото задоволство от странното стечение на обстоятелствата се изписа върху лицето й.
Четирите фигури, увити в наметала с различен цвят, продължиха надолу по пътя, който криволичеше между склонa с пещерите и гората на юг от града. Тънък стълб пушек от горяща хартия се издигаше към утринното небе, сякаш че протягаше ръце към самотния бог на свещените писания.

Последният владетел от рода Кубиар умря в Шегор – годината на Вола. Злополучната му смърт, във водите на река Тиса, донесе на народа му премного радост, но завари царството му неподготвено за удъра, който светкавично му нанесе император Артавазд с многолюдната си войска.
По това време наследници на престола нямаше. Нямаше и кой да поведе войските надолу през прохода и да пресрещне армията на императора преди падането на зимата. Така се стигна до болярския съвет, където четирите най-благородни рода се събраха за да вземат тежко решение.
По закон престолонаследник трябваше да стане наследникът на някои от четирите болярски рода, но по ирония на съдбата в три от тях – Кюригир, Чакарар и Ермиар, се бяха пръкнали момичета, та нямаше как да ги възкачат на престола. Само родът Угаин се славеше с мъжко отроче на име Димеш, ала за беда той нямаше опит във военното изкуство, нито имаше желание да пролива вража кръв. Дори, за да избегне военното обучение през което всеки благороднически син преминаваше, Димеш беше избягал от дома си и се бе примъкнал като писар към неколцина скиталци, проповядващи незнайно каква нова вяра. Само споменаването на името му предизвикваше у баща му такъв смут и гняв, че цялото му иначе по славянски светло лице почервеняваше и той току стоварваше тежкия си юмрук по масата и изглеждаше косо неблагоразумника, който се бе осмелил да повдигне въпроса за сина му.
- Ти първо си нагледай щерката дека се скита по улиците като натирено псе и само търси да подкачи някоя разправия с пияниците, та после говори! – изръмжа строго бащата на Димеш и посочи с пръст старейшината на рода Ермиар, който беше закачил темата за мъжкия наследник.
- Моята дъщеря не е твоя работа! – отвърна кротко боритарканът Гостун – първият сред първите от рода Ермиар. После пак надигна сребърната чаша с кумис и отпи няколко големи глътки.
- Право да ти кажа, Гостуне – намеси се жупан-тарканът Корсис, старейшината на рода Чакарар – има право Охсун. Из онзи ден видях дъщеря ти да се бие с меч на северната поляна. Казвах ти аз навремето да не я учиш на мъжка работа, а да чакаш син да ти се роди, ала ти не и не! И сега… къде ще й намериш мъж, като тя ще го утепе и пребие?! Срам, срам…
- Ти за срам на мен не говори! – изръмжа Гостун и посегна пак към чашата. – Знаем я и твоята дъщеря дето се изучи премного, та сега няма уважение ни към старейшини, ни към боляри, ни към закони. Аз на моята все ще намеря някой по-силен войскар, та да й налива акъл кога му посегне, ала ти на твоята какъв ще намериш да й търпи прищевките? Ти ще ли се примириш ако жена ти знае повече от тебе?
За кратко настъпи смут и всички завикаха един през друг, размахаха юмруци и се канеха да отмъстят. Само Сабин от рода Кюригир стоеше настрана облакътен на дървената маса. След някоя и друга минута той се изправи тежко, изкашля се веднъж-дваж и като видя, че всички утихнаха, вдигна ръка във въздуха, а с другата понамести колана си, който държеше преголямото му шкембе.
- Срам е люде знатни да се джафкат като кучета. Дъщери са ни се родили! Различно сме ги възпитали! Та лошо ли е момите от знатни родове да са умни и да могат сами да се грижат за себе си? Срамно ли е ако синовете не искат да следват стъпките на бащите си ами сами търсят своя си пътека през планината? Страшното сега, люде знатни, е че от юг иде голяма войска, а ние си нямаме владетел да излезе начело на нашите смели момци и да ги поведе към победата. И закон си нямаме който да ни каже какво да правим ако няма наследници сред болярските родове…
И като въздъхна, тежко се стовари на стола си и подпря ръце на масата. Седнаха и другите с угрижени лица и посивели коси.
- Да молим… – прошепна тихо боритарканът и изгледа всички един по един. – Да молим император Артавазд да отстъпи. Земи да му предложим, съюз, данък – каквото поиска.
- Не! – отсече гордо боил-тарканът Охсун и трясна по масата с мощните си юмруци и я разтресе цялата. От удара чашата с кумис на Гостун се разля и очите му се разшириха с ужас докато гледаше как кумисът му се стича към ръба и капе по земята на едри капки.
- Ах, ти! – възкликна внезапно той и скочи па се пресегна през масата и сграбчи Охсун за гърлото.
- Стига! Стига! – завикаха в един глас Сабин и Корсис и се хвърлиха да разтървават най-знатните сред знатните боляри.
Скоро пак всичко утихна. Навън вече слънцето клонеше към залез и мразовитият есенен вятър гонеше последните селяни към къщите им.
- Да пратим за преговори люде. Императорът ще спре да шета с войската си докато е в преговори, както му е редът, а през това време ние ще намерим решение и ще сберем войската.
След думите на жупан-тарканът Корсис всичко пак потъна в тишина ала тоя път стана толкова тихо, че и котка нямаше да може да премине отвън без да се чуе тежкия гръм на лапите й.
- Да пратим. – отсече Сабин след кратко мислене и погледна към другите.
- Да пратим, ала някой знатен да е, за да се спрат военните действия. Инак най-много да погубят нашия вестоносец и съвсем да останем без изход. – добави Гостун и погледна със скръб празната си чаша, която се въргаляше по масата.
- Да пратим! Но по-знатни от нас няма. Кой от нас ще тръгне на такава мисия, точно когато тук най-много се нуждаят от нашата помощ. – каза Охсун и сините му очи стрелнаха към Гостун.
- Па и някой умен трябва да е… – замисли се пак Сабин и впери поглед в нищото.
- Остава да пратим щерка ти, Корсисе…
Всички погледнаха към Сабин с недоверие ала той продължи като в транс да говори.
- Тя е наследница на рода Чакарар, а и сам каза че премного си я изучил.
- А, яяя! – извика изненадано Корсис и изгледа кръвнишки Сабин. – Защо пък не пратим твойта щерка – и тя е наследница на велик род?! Нали все се хвалеше, че си я научил на дипломация та можела да убеди рибар да си купи риба! Ха сега, да я пратим нея да убеждава имератора!
И пак избухнаха всички и се закараха един през друг, заразмахваха пак юмруци и сипеха закани.
Навън вече беше нощ. Нямаше никой по улиците и само стражниците стояха край огньовете по кулите и се взираха в мрака да не би армията на Артавазд да се появи току пред крепостния зид.
- Ще пратим всички! Тъй ще е най-справедливо. – каза тежко Охсун и се стовари обратно на стола си.
- Да пратим… – въздъхнаха всички в един глас и насядаха обратно по местата си.
- Па ако нещо стане… и четиримата ще жалим за децата си. – добави тихо Гостун и бутна навъсено чашата, която още се търкаляше по масата. Среброто издрънча оглушително на каменния под и после пак всичко потъна в тишина.

Вината тук съвсем не беше моя!
Да вярно – беше моя мисълта,
но нека цялата вина поема тоя,
де остави виното в моите крака.

Защото тя пиратката пък гръмна…
Под водата, я! – избухна точно там
А легенът нов спукан пък осъмна –
ако някой пита – нищичко не знам!

Лежеше си Дядката мирно в леглото
А аз с котарака на пода седях
От време на време му дърпах ухото
А той протягаше лапа с замах

И ето стоим си сега всички наказани
А Дядката вече е много щастлив
Че покрай мойте лъжи неразказани
краят за него е най-услужлив…